За духа на свободата и свободата на духа

сряда, 12 февруари 2014

За духа на свободата и свободата на духа

“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. […] Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш. Парченце по парченце“ –  този красноречив цитат от „Дон Кихот“ е само един от множеството примери за „европейското измерение“ на свободата като висша ценност и постижение. Историята на Стария континент е разказ за интелектуалното, политическо, социално и икономическо узряване на идеята за свободата, а европейската култура е нейно олицетворение.

Тук става дума за онази свобода, която се простира отвъд физическите измерения и докосва най-дълбинните копнежи на човешката душа – свободата да мечтаем, да прекосяваме мислени граници, да надхвърляме норми и конвенции, да творим и преоткриваме. Ако физическата свобода се е превърнала в даденост, гарантирана от демокрацията и утвърдена в съвременните конституции, то свободата на духа все още е въпрос на личен избор. „Свободата, Санчо, е на върха на копието“ – свободата на духа трябва да бъде отвоювана и осъзната. Често това е продължителен процес на съзряване, процес, който неминуемо преминава през изправянето лице в лице с бутафорни кули и вятърни мелници, построени като скривалище за несигурността и недоверието. За свободните извървяването на този път е призвание, за останалите – лудост.

Участието на Русе в надпреварата за Европейска столица на културата неслучайно протече под мотото “Русе – град на свободния дух”. Това беше на практика първата решителна крачка към свобождаването от предразсъдъците и отърсването на „прашните“, традиционни себевъзприятия и по този начин беше категорично заявена волята за реформа, за промяна, за редефиниране на имиджа на града. Това обикновено е един продължителен процес, при който гражданите първоначално са скептично настроени и недоверчиви, но сладката лудост, характеризираща духа на свободата да твориш собственото си бъдеще, бързо ги вдъхновява и постепенно те се превръщат в най-добрите посланици на каузата на своя град.

Въпреки че Русе не получи място сред финалистите в състезанието за “Европейска столица на културата”, кампанията “Русе – град на свободния дух” доказа своята виталност и способността си да инициира и генерира консенсус „отдолу-нагоре“ по отношение на бъдещото развитие на града, на конкурентните му предимства и на отличителните му характеристики. Голямата цел на Русе в това състезание се състоеше в това да припомни, че сегашната периферия някога е била център и че все още е в състояние да бъде. И тази голяма цел беше постигната. И ако има едно непротиворечиво доказателство за непровинциалната идентичност на Русе, то това би трябвало със сигурност да е свободният дух на неговите граждани. Или поне припознаването му като ценност и вярата, че той освен минало, има и бъдеще…

Концепцията за свободния дух няма нужда от „превод“ – тя е универсална и като такава свързва големите градове в Европа. „Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук“ – казва Елиас Канети, като построява мост между родния си град и богатия си житейски опит на европеец и космополит. По подобие на Канети, който конструира един мит, базиран на далечния му детски спомен, украсен може би от въображението на свободното от предразсъдъци дете, “градът на свободния дух” е замислен като идеал, като пътеводна светлина и ценност, от висината на която да видим своите проблеми и да решим кой път ще поемем, за да ги решим.

Защо Русе не просто е бил, но все още е и ще продължи да бъде “град на свободния дух”? Безспорен факт е, че местната идентичност е изградена около стремежа към свобода – Паметникът – символ на града, името на централния площад, историческото минало и гордостта, че Русе запазва своята отличителност в българския контекст, близостта до Дунав и границата – всичко това е свидетелство за свободолюбивостта на русенци и порива им към запазване на нейната жизненост. Архитектурният ансамбъл, който е окачен с етикета за Европейско наследство, олицетворява свободния дух на културата, която прекосява граници, която е белег за свързаност, но и за уникалност. Свободата на духа се усеща и на брега на реката – а тъкмо реката е основен елемент от биографията на русенци и на града като цяло.  Пристанищните градове са градове на свободния дух – пристанището е свободна територия, обещава непознати приключения и отваря множество възможности. Символ на свободния дух е и мостът – по него преминаваш, за да избягаш, за да напуснеш, но и за да достигнеш до нещо ново. Отново – изборът е личен, а свободата на духа описва духа на свободата.

Свободата на духа се подхранва и от граничността – да си в периферията не означава единствено, че си далеч от “центъра”. Периферният статус предоставя възможности, прави „границата“ позната, разширява зоната на комфорт и позволява да избираш – дали си отсам или отиваш оттатък. Ключовата дума е сътрудничество, защото, разположен на границата, Русе е в България, но е част от нещо много по-голямо – Дунавският регион, съставляващ 1/5 от Стария континент.

И накрая – свободният дух принадлежи на младите – на непокорните, на любопитните, на знаещите, на тези, които не помнят революцията на „майките с колички“, но са готови да извършат своите собствени революции и да променят действителността около себе си. Да се освободят от ограниченията. Или поне да се опитат.

Градът на свободния дух не е нищо повече от свободния дух на неговите граждани, а „свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш. Парченце по парченце“.

Страхил В. Карапчански

виж всички >